Copyright © 2013 SMK Design All rights reserved.

Всички материали на сайта са авторски и са защитени от закона за авторското право.

Всяко използване без знанието на техните автори се наказва от закона.

„В светлината на житото и на дъжда“


Той не пишеше между другото. Друго нямаше. Той живееше пишейки. Която и негова книга да разгърнете, ще се озовете сред полето, гдето „светят житата в безкрая, свети в небето дъждът.“ Или ще зърнете пейката, пред заглъхналата в тъмнината къща, където преди малко е стояла една жена с вперени в пътя очи, и ще чуете как

„изтраква ключ, припламва светлина.

Зад пейката остава да тъмнее

най - топлата на този свят стена.“

Роденият на село поет с очарователна мекота рисува незабравимата картина, когато като бял облак се спуща от хълма овчето стадо, а пред него - овчарят с новородено агънце на ръце. Но Минчо Куприянов не остава при тези идилични картини. Той се вълнува от съдбата на съвременния човек, от безразличието и тъпата жестокост на цивилизацията, в която човекът смутено опипва гръдта си от ляво - дали там не тупа вече сърце от панел? Неистовата жажда за топла нежност, обич и красота, която задъхва стиховете му, не му е попречила да вижда „леда върху стъклата“ на панелния дом, защото от него сме и „като слепи“, и „като неми“, и „като глухи“, и „като чужди“: „Душата си издишай - няма да се разтопи“. Боледуването на тялото за сила и боледуването на духа за топлота, Минчо Куприянов превръща в поезия, търсеща човешкото у човека. От малкото прозорче, наречено Нейковци, поетът вижда много повече, отколкото разкошните тераси, вили и съвременни замъци могат да видят в света край себе си.

В своята поетична обреченост, Минчо Куприянов е видял и изпълнил гражданският си дълг - да посочва и красивото, и грозното, да въстава срещу несправедливостта и да се възторгва от доброто. Ето защо в нежната му лирика, не е трудно да се открие и оня, втори план, в който се усеща енергията на чувствата, тътнежът на приближаваща буря, стенанието на страстта, страданието на човека, гневът на твореца и протестът му. На разтревожения въпрос: “Че как така, бе, на реда посягаш?” , На “разумните” съвети: „Пази се!“, „Опомни се!“, той отвръща хладнокръвно:

„Оставам глух за упреците ледени.

Поддържам твърдо своето си мнение.

Та в този свят на справедливост беден,

Да има нещо да крепи и мене“.

В този тъй несигурен свят, все пак поетът е намерил своето упование. Ето личното му признание:

„И бих потънал в необята,

до кости гризан от ръжда,

ако не беше светлината

на житото и на дъжда“.

Такъв ще запомним поетът Минчо Куприянов с неговия любим поетичен образ на светъл дъжд над житни поля. Всичко, което преживя, премисли и написа, го направи един рицар на поезията, един житейски и поетичен подвиг, който заслужава своята незабрава!

Автор: Вера Христова

Издадени книги

„До следващия дъжд“

„Осветени от дъжд“

„Лед върху стъклата“

„Панелен човек“

„От вещи затрупан,

минаващ под строй,

животът е глупав.

Поетът – и той!“

„Опипал гръдта си отляво,

тревожно глава си навел.

И с право, човече! Навярно

там тупа парче от панел.“

„И бих потънал в необята,

до кости гризан от ръжда,

ако не беше светлината

на житото и на дъжда…“

„Ще дойдеш ти: по-тихо от нощта.

И пак ще станеш приказната фея.

В живота има много красота,

Но сам човек е без очи за нея.“